Денят трябваше да започне с полет с хеликоптер до остров Микинес (Mykines), който бяхме запазили предварително. На Фарьорските острови това не е някакъв лукс, а част от обществения транспорт, който обслужва архипелага. Само че хеликоптерът лети веднъж на ден до Микинес и се връща веднага наобратно до летището на остров Вагар. Единственият ни вариант да се приберем беше да хванем следобедния ферибот до Sørvágur и от там с автобус или пеш да стигнем обратно до паркинга на летището, където планирахме да оставим колата. Вече имахме билети и за двете посоки.
Още с пристигането на островите ни стана ясно, че на подобни места човек е изцяло зависим от капризите на природата. Рано рано получихме съобщение, че фериботът до остров Микинес е отменен заради бурното море. Затова пък хеликоптерът щеше да лети, а ние нямаше с какво да се приберем. На острова има едва няколко къщички и си беше страшно да останем без покрив и храна, изложени на стихиите. Прежалихме парите за хеликоптера и взехме нов двупосочен билет за ферибота за следващия ден. Закусихме в хотела и решихме да обиколим остров Вагар.
Остров Вагар (Vágar)
Вагар е третият по големина остров от архипелага и е първото нещо, което ще видите, кацайки на Фарьорските острови. На площ от 178 кв. км. са пръснати шест малки, кипри селца със симпатични къщички със затревени покриви. Всички те са разположени по крайбрежието и това е естествено, като се има предвид, че населението векове наред е оцелявало тук благодарение на риболова. На запад от Вагар се намира единствено остров Микинес и бреговете му са изложени на капризите на Северния Атлантик.
Sandavágur
Първата ни спирка за деня беше Sandavágur, селце с 958 жители. Приближавайки фарьорските населени места, първото нещо, което се забелязва отдалеч това е местната църква, която е задължителен елемент от пейзажа. Този път постройката беше двуетажна, боядисана в бяло и с червен покрив.
Църквата в Sandavágur е построена в периода 1914 – 1917г. Преди това на нейно място е имало по-стара такава, но състоянието й е било толкова лошо, че местната управа решава, че икономически по-изгодно ще бъде да се построи наново. Като повечето религиозни сгради на Фарьорските острови и тук интериорът е много семпъл, украсен с дърворезба и изрисувани цветя. Най-впечатляващ е руническият камък поставен в църквата. Открит е при археологически разкопки и датира от късната викингска епоха от 13 век. Надписът гласи „Торкил Онундарсон, човекът на изтока от Рогаланд, построи първи това място”. Първата камбана на храма е била обикновен чан за овцете. През 1693г министър председателят дарява нова камбана, сменена през 1931г с по-голяма с изписана върху нея поема. Днес и трите камбани още висят в камбанарията. В църковния двор има малко гробище, оградено от каменен зид.
Полезно: Работното време на църквата от май до септември е от 14:00 до 16:00ч. в сряда, четвъртък и петък, а неделната служба е от 11:00ч. През останалото време е затворено.
По ниския бряг на Sandavágur са пръснати пъстри дървени къщи и възстановени стари рибарски складове, свързани с риболовния поминък на островите. Тук извадената от морето риба е била обработвана, сушена и съхранявана. Така и не срещнахме никой от местните жители. Предполагам, че не ги е смутило начумереното време и надвисналите над нас облаци. Все пак на Фарьорските острови е валежно 210 дни от годината.
Пръстът на вещицата (Trøllkonufingur)
В югоизточната част на Sandavágur започва пътеката към наблюдателната площадка, от която най-добре се вижда Пръстът на вещицата (Trøllkonufingur) – висок 313 м скален монолит, издигащ се вертикално от морето.
Вероятно заострената му форма е родила местната легенда за вещицата, която дошла да отвлече Фарьорските острови и да ги отнесе към Исландия. Но слънцето изгряло и тя се вкаменила, падайки в морето. Над водата останал да стърчи само нейният пръст. Скалата е изкачена за първи път едва през 2012г., като досега само 11 човека са стигали до върха. Пътеката е добре поддържана и равна, а брегът под нея стръмно свършва в океана. По цялото протежението се разкриват фантастични гледки към фиорда Vagafjordur и развъдниците за риба във водата.
На Фарьорските острови почти всяко парче земя, дори най-отдалеченото, е нечия частна собственост. Стопаните на земята бяха поставили дървени пейки край рекичката и малки порти, за да не се разпилеят овцете. След 2 км неусетно стигнахме до наблюдателната площадка. Величествено е да седиш на ръба на малко парче земя сред океана и да наблюдаваш как вълните бясно се разбиват в скалите, а времето сякаш е спряло.
Важно: Тук дроновете са забранени!
Miðvágur
Следващата точка в програмата беше селцето Miðvágur, от където бяхме планирали кратък трекинг до езерото Sørvágsvatn и и водопада Bøsdalafossur. Това е най-голямото населено място на остров Вагар. Броят на жителите му достига 1046.
Тук се намира една от най-старите къщи на Вагар – Kálvalíð, днес превърната в музей. В Miðvágur от векове се намира седалището на свещеника, обслужващ острова. По време на Втората световна война британците окупират Фарьорските острови и много войници са настанени в селото. За загиналите войници на английската корона има отделно гробище.
Езерото Sørvágsvatn и водопадът Bøsdalafossur
За да стигнем до езерото Sørvágsvatn свихме с колата в ляво, в първата пряка след църквата на Miðvágur. Следвайки табелите “Trælanípa/Bøsdalafossur”, след около 200-300м. се наложи да завием на дясно и продължихме по пътя докато не стигнахме до порта насред ливадата. От тук започва пешеходният маршрут до езерото и водопада Bøsdalafossur.
На място имаше малка къщичка превърната в кафене, където се сдобихме с билети за трекинга. Колкото и диво да изглежда из Фарьорските острови, понякога човек се натъква на преграждения, порти и такси за преминаване през някои частни имоти. Всички над 15г. трябва да заплатят по 200 DKK за правото да се разходят до езерото. Обясниха ни, че таксата е необходима, за да се поддържа доброто състояние на пътеката, дълга 3,5 км. Чакълът бива носен с хеликоптер в чували, висящи на въже под него. А който желае, би могъл да си наеме и гид срещу сумата от 450 DKK, но ви уверявам, че няма да имате нужда от него.
Пътеката е сравнително равна, лека и приятна. Разходката отнема около един час в едната посока. На места има поставени пейки. На Фарьорските острови често маршрутите биват маркирани с пирамиди от натрупани камъни. Искам да ви обърна внимание, ако забележите такива, не ги приемайте като приумица на преминаващите туристи, не ги премахвайте, нито правете собствени пирамиди от камъни. За местните това са важни ориентири и повечето даже имат собствени имена.
Скалата на робите (Trælanípa)
Първо се озовахме при скалата на робите (Trælanípa) – внушителен вертикален масив, изправил се величествено на 142м. над морето. Историята на това място е меко казано жестока. През епохата на викингите тук са водели робите, които вече не са полезни на своите господари, за да бъдат хвърлени в океана. Долу, в основата на Trælanípa, вълните се мятаха бясно. Чак ме побиха тръпки. Предвид поривите на вятъра, които често са изненадващи, ви препоръчвам да стоите на безопасно разстояние от ръба на скалата.
Най-после достигнахме до най-голямото езеро на Фарьорските острови, простиращо се на площ от 3,4 кв. км. Интересно е, че има няколко имена. Жителите на Sørvágur го наричат Sørvágsvatn (“езерото на Sørvágur”), докато в Miðvágur и Sandavágur е известно като Leitisvatn. Туристите обикновено го познават като “езерото над океана”, заради оптическата илюзия, заради която то изглежда като да левитира над морето. Това, естествено се наблюдава от конкретно място, под точно определен ъгъл.
От скалата, където свършва езерото Sørvágsvatn, падащата в океана вода образува красивия водопад Bøsdalafossur, висок 30м.
Bøur
Отправихме се към живописното селце Bøur. Пътят до там минава по брега на фиорда Sørvágsfjørður, врязал се 3,5 км. навътре в сушата. В най-вътрешния му край се намира селцето Sørvágur, от където тръгват малките фериботи (без автомобили) за остров Микинес. Тук през Втората световна война са живели 5 хиляди британски войници.
Полезно: Във всяко селце на Фарьорските острови, независимо колко е голямо, ще намерите църква, паркинг и обществена тоалетна.
Bøur има едва 74 жители (към 2020г.), но е едно от най-красивите селца на остров Вагар. Малките дървени къщички със зелени тревни покриви лежат амфитеатрално по склона. Отново не виждаме местни хора. Започнах да се чудя къде ли са се покрили всички. Като на повечето места на север, и тук повечето домове са без завеси, защото светлината е дар, който високо се цени по тези географски ширини. Вътре се виждат добре подредени скромни помещения.
Разходихме се и на плажа. Студената морска вода ритмично заливаше брега застлан с черен вулканичен пясък. Отсреща се виждаха достолепните силуети на скалните образувания Tindhólmur, Drangarnir и Gáshólmur, чиито заострени гребени и върхове стърчаха насред океана. Със скалата Tindhólmur е свързана легенда за двама братя, които спорели за земя – Симун и Ейрикур. Последният убил брат си и заграбил земята. Скоро след това вълна потопила лодката и го отнесла в океана. От тогава образуванието е известно и като “скалата на Ейрикур”. Над нас прелетя хеликоптерът, който пропуснахме сутринта.
Gásadalur и водопадът Múlafossur
Следващата ни цел беше една от най-емблематичните забележителности на Фарьорските острови – водопадът Múlafossur край селцето Gásadalur. От Bøur до там има туристически пешеходен маршрут, който отнема около 2,5 – 3 часа. Нивото на трудност е от средно до трудно и никак не е подходящо за деца, защото има много опасни и ронливи участъци. Някога това е бил единствения път до Gásadalur преди да открият еднолентовия тунел Gásadalstunnilin през 2006г. Добре е да имате предвид, че колите пътуващи към селцето са с предимство. Поради цялата тази изолираност, тук живеят по-малко от 20 души.
Ние предпочетохме да стигнем до Gásadalur с кола. Малкото селце се беше сгушило в основата на планината Árnafjall, а над него се стелеше пелена от ниски облаци. Е, планина е силно казано, не като нашите родни. Най-високата й точка достига едва 722 м.н.в. Селцето може и да е едно от най-изолираните на Фарьорските острови, но за сметка на това се радва на умопомрачителни гледки.
Оставихме колата на паркинга на селото и тръгнахме към местата, от които се разкриват най-красивите изгледи към водопада Múlafossur. Докато се надявахме облаците да не скрият панорамата, небето се проясни и даже пекна слънце. Удивителен водопад, падащ в океана от ръба на отвесната скала, висока над 30 метра. Тази гледка остана една от любимите ми на островите. Огледахме се за пъфини, но не видяхме такива. При водопада има стълби, слизащи надолу по скалите до самото море, но този ден достъпът беше ограничен. Изглеждаше стръмно и при този вятър направо рисковано.
Този наситен на емоции и великолепни пейзажи ден завърши подобаващо в ресторант Angus в столицата. Заведението е известно предимно с телешкото си. Честно казано, единственото, което не ме впечатлява на север е кухнята. Цяла седмица бяхме на месо с картофи и подобие на пресни зеленчуци. Толкова се бях размечтала за сочни и пълни със слънце домати, че първото нещо, което направих, когато се прибрахме в България беше да си поръчам две салати наведнъж, които истински оцених.
Идея: Може да си направите разходка с лодка от Sørvágur до скалните образувания Drangarnir и наблюдение на мъфини (тъпоклюна кайра).
Следва продължение …
Остров Калсой (Kalsoy) – Фарьорски острови (Част 3)
Остров Стреймой (Streymoy) – Фарьорски острови (Част 4)
Торсхавн (Tórshavn) – столицата на Фарьорските острови (Част 5)
* Статията може да съдържа афилиейт линкове.
