Остров Вагар (Vágar) – Фарьорски острови (Част 2)
Остров Калсой (Kalsoy) – Фарьорски острови (Част 3)
Остров Стреймой (Streymoy) – Фарьорски острови (Част 4)
Торсхавн (Tórshavn) – столицата на Фарьорските острови (Част 5)
Последния ни ден на Фарьорските острови решихме да посветим на северната част на остров Естурой. Сутринта ни изненада със студ, дъжд, вятър и мъгла. Небето буквално опираше във върховете на околните хълмове. Само ярко зеленият тревен килим подсказваше, че все още е лято. Опитът ни със Севера ни е убедил, че лошото време тук е относително понятие. Както се е начумерило, след по-малко от час може вече да пече слънце. Затова се екипирахме с водонепромокаеми дрехи, нарамихме раниците и въпреки недоумяващите погледи на други гости на хотела, се натоварихме в колата.
Навън бяха само овцете, които си търсеха места на завет и там стояха притихнали. Бързо разбираш, че на Фарьорските острови единственото нещо повече от безбройните водопади наоколо са единствено овцете. Повече от тях са само неприятните топчета, които оставят обикновено след себе си.
Остров Естурой (Eysturoy)
Името на острова би трябвало да звучи като “Естрой” и означава “източният остров”. Този път решихме да спестим 175 DKK и да стигнем до него не през платения подводен тунел с кръговото, а през моста Streymin Bridge, който от 1973г. свързва двата основни острова на архипелага.
Фарьорските острови веднага правят впечатление как рязко и стръмно се изправят от водата и се извисяват над океана. Най-високият връх на архипелага – Слайтаратиндур (Slættaratindur), се намира именно на остров Естурой. Висок е 880м. И ако имате излишни 4 – 5 часа, може да опитате да го изкачите. И, естествено, ако времето позоли!
Скалните образувания Risin и Kellingin
Край северния бряг на остров Естурой, изправили се от водата, се издигат емблематичните скални образувания Risin и Kellingin. Според местните легенди това са великанът и вещицата, които искали да отмъкнат Фарьорските острови към Исландия. Първите лъчи на слънцето ги изненадали и ги вкаменили.
Eiði
Отбихме се до Eiði в северозападната част на Естурой. Преди да влезем в градчето се спряхме на хълма над него, за да му се порадваме от високо. Археологическите проучвания дават основание да се смята, че мястото е било населено още по времето на викингите през 9 век.
И докато човек си мисли, че най-големият му враг в такъв момент е дъждът, вятърът набързо преобръща представите му. От пътуването ни до Исландия знаем, че при силен вятър не бива да паркираш, така че вратата на колата ти да е срещу него, защото няма шанс да я отвориш. Вече сигурно добивате представа за какъв вятър ви говоря. Обратният вариант пък крие рискове вратата да бъде буквално прекършена. Паркирахме някак и въпреки че държах вратата с две ръце се чу едно страшно и звучно “Храс!”. Слава Богу, не успя да се счупи, но рискът беше реален.
Слязохме от колата добре екипирани, с качулки и слънчеви очила не заради слънцето, а заради дъжда, който вятъра набиваше в очите ни. Общо взето, от нас се виждаха само едни носове. Останахме предпазливо далеч от ръба на скалата. Този път първото нещо, което ни направи впечатление беше голямото зелено футболно игрище. Тук провежда тренировките си отборът на EB/Streymur, основан през 1993г. Фарьорските острови имат свой собствен национален отбор. Присъединяват се към FIFA през 1988г., а от 1990г. играят мачове и за UEFA.
В центъра на Eiði беше позиционирана бялата дървена църква с островърх черен покрив. Сградите бяха повече от обикновено и в по-съвременен северняшки вид. За да стигнем обратно до колата, се наложи да вървим срещу вятъра с едното рамо напред, за да намалим съпротивлението.
Gjógv
От Eiði поехме към Gjogv. Името означава “каньон”. Пъстрите дървени къщички са пръснати като цветни мъниста по двата бряга на рекичката, която тече през селището и се влива в океана. Като по чудо изведнъж дъждът спря и ни позволи да се разходим. Отново ни впечатли колко подредено е всичко и аранжирано с внимание към детайла.
Каменната сграда на местното училище датира от 1884 г. Някога тук са учили 50 ученици, а днес са останали само 3. Любопитно ни се стори, че пощата се помещава в частен дом. Работното й време е още по-интересно – пет дни в седмицата за 30 минути всяка сутрин и следобед. Затова пък Gjogv разполага със собствена хеликоптерна площадка. Вече ви споменах, че този вид транспорт тук е публичен и често е единствената връзка на населеното място с цивилизацията. Хеликоптерът се използва основно като спешна линейка или при морски спасителни операции.
Църквата е построена едва през 1929г. и е първата на архипелага осветена на фарьорски език. Дотогава местните жители са вървяли пеш до църквата в съседното селце Funningur за всяка неделна църковна служба, погребение или сватба. Двете населени места са имали и общо гробище до 1919г.
До неотдавна стоките в Gjogv са пристигали основно по вода. Поради стръмния бряг е изградена железопътна линия с лебедка, която да превозва товарите от морето до селото. За да пазят лодките от прибоя, понякога по-малките от тях също са качвани по рампата.
Попаднахме на скулптура изобразяваща майка, седнала край брега с двете си момчета. И тримата все още чакат незавърналите се рибарски лодки, които са изгубени в морето. На мемориалните плочи край тях са изписани имената и възрастта на всички удавили се рибари.
По тясна асфалтирана алея отидохме до скалите над селцето с надеждата да видим пъфини, но нямахме късмет. На върха на отвесната скала над океана беше поставена пейка с изглед към хоризонта. От месинговата плоча на нея разбрахме, че това е “пейката на Мери”.
Funningur
Funningur се намира в северната част на Естурой и в началото на един от най-дългите фиорди на Фарьорските острови – Funningsfjørður.
Според данни от 2021г., в селцето живеят едва 47 души. Църквата със затревения покрив те отнася далеч във времето на викингите. Осветена е през 1847г. Бялата камбанария и белите прозорци контрастираха красиво на боядисаните в тъмен цвят стени. Типично за Фарьорските острови, и тази църква е свързана пряко с бита на местните хора. Таванът й е използван за склад, където да се съхраняват въжетата за лов на птици. Интериорът е семпъл и украсен с дърворезби. Централно е поставен разпнатият Исус от необработена дървесина. Предполага се, че е от времето на първия храм на това място, датиран към 1690г. Кръщелният купел е от калай и се предполага, че е от 1735г. И тук единствените живи същества, които срещнахме бяха банда патици и гъски, които крякаха в съседния двор.
Лов на китове и делфини
Колкото и да са красиви Фарьорските острови, не мога да подмина и да не спомена за една скандална и тъмна тяхна страна – масовият лов на гринди (pilot whales) и делфини. Естествено, подобни практики са възникнали от нужда, а не от жестокост. Едва около 2% от земята на архипелага е обработваема, а повечето стоки се внасят. Това обуславя векове наред битът на местните да е пряко и почти изцяло зависим от риболова. Така китовата мас и месо са се превърнали в традиционна част от менюто на местните хора. Маста е използвана за лампите и с медицински цели, от кожата са се произвеждали риболовни въжета, а от стомасите – плувки за риболов. През цялата година за оцеляването се е разчитало на осолената и изсушена риба, както и на овнешкото.
За щастие, днес на Фарьорските острови китовото месо е по-скоро деликатес и се консумира рядко. Направени изследвания препоръчват употребата му да е не повече от веднъж на месец заради високите нива на живак в него. Тези препоръки, за съжаление, все още не са довели до пълна забрана на лова на китове.
Все още поне веднъж годишно, риболовни кораби обграждат китовете с мрежи и ги притискат в някой от заливите на архипелага. Попаднали в този капан, сцената бързо се превръща в кървава баня, която скандализира света. На 15 септември 2021 г., при поредния такъв лов, са убити 1428 атлантически делфина, след като са отведени в плитките води на плажа Скалаботнур в Ейстурой. От масовото убийство са възмутени дори поддръжници на китоловната индустрия. Затова през 2022г. Фарьорските острови въвеждат временна годишна квота за лов на делфини – до 500 броя. Но никой не споменава основния проблем – ловът на китове, който се подкрепя от повечето фарьорци.
Elduvík
Макар Elduvík да се намира точно срещу Funningur, трябваше да заобиколим целия фиорд Funningsfjørður, за да стигнем до живописното селце. Дъждът беше спрял преди часове, но водата беше превърнала всеки улей по склоновете във водопад.
Elduvík е съвсем малко селце с шепа шарени къщички край брега. В момента тук живеят около 12 жители, които изобщо не видяхме. Малката р. Стора разделя населеното място на две и се влива в океана. В центъра се намират училището и църквата действаща от 1951г. Преди това се е налагало жителите да ходят пеш по пътеката до Oyndarfjørður за църковни служби, погребения и бракосъчетания. Едва след 1926г. починалите се погребват в двора на църквата в Elduvík.
Тук ни очакваше скулптурата Marmennilin, която ни потопи в поредната местна легенда. Разказва се, че на дъното на морето живее Merman. Той прилича на дребен човек с дълги пръсти и обича да пакости на рибарите. Казват, че изяждал стръвта, закачал рибарските куки за дъното и късал въжетата. Ловкостта му обикновено го спасявала да бъде уловен от хората. Един ден, докато Merman се опитвал да закачи куката на рибаря Анфин за дъното, тя го захванала за ръката и човекът го изтеглил на лодката си. Прекръстил го и го завел като пленник в дома си. От този ден рибарите всеки път взимали Merman с тях на риболов, защото им бил изключително полезен. Но никога не забравяли да го прекръстят, за да не успее да избяга. Веднъж силна буря изненадала рибарите и те забравили да прекръстят Merman. Така той успял да скочи във водата и повече никой не го видял.
* Статията може да съдържа афилиейт линкове.
