Не знам дали има подходящо време през годината, когато човек да се потроши, но точно през лятото, когато ти се иска да пътуваш къде ли не, се сдобих със счупен пръст на крака. Докторът беше категоричен “Пълен покой и почивка!”. Това с опъването по диваните определено не е моето, но отокът и синините бяха респектиращи. Обаче, след една седмица средновековни мъчения да си седя у дома, реших да се появя за контролен преглед. Направих си и нова рентгенова снимка, която както се оказа, по нищо не се различава от първата. Докторът отново нареждаше как трябва да се пазя, докато не го прекъснах с въпроса “На планина мога ли да ходя?”. Ей, все едно ме погледна ген. Мутафчийски изпод очилата и отсече “На планина НЕ може да ходиш!”. Слава Богу, че не го попитах нещо за морето и газ към Северното Черноморие. Можеш ли да вържеш вятъра?! И да ви кажа, макар и болезнено, цялото преживяване определено си струваше. Дори и с копито и половина, колко много неща обиколих …
До този момент съм живяла със заблудата, че в България нямаме пустиня. Оказа се, че не само имаме, но и е една от двете естествено образували се в Европа. Вярно, неголяма по площ и сигурно не може да се мери с пустинята Табернас в Испания, но пък сред фините й пясъци са пръснати безброй скални формирования, без аналог по света – Побитите камъни.
Скалният феномен придобива световна популярност благодарение на книгата на руснака Виктор Тепляков “Писма от България” (1833г.), изпратен в родината ни през 1829 г., с цел да попълни с артефакти колекцията на новосъздадения археологически музей в гр. Одеса. Ето как той описва гледката, на която се натъква само на 18км. от варненския бряг.
“… Когато излезете от дълбините на заобикалящата ви гора, пред вас се открива обширен площад. На него – пресечен на няколко места от високи храсти – стърчи грамада от исполински колони, или по-точно казано, те са разхвърляни на около три версти. Казвам разхвърляни, тъй като тяхното разположение не следва нито определен ред, нито обикновената архитектурна последователност. Хилядите чудесни колони ви поразяват с най-странни форми. На едни места те се издигат във вид на съвършено правилни цилиндри, на други приличат на кула или на полуразрушена пирамида, или на пресечен конус, а някои в основата си се разширяват и сякаш са опасани с широки корнизи. Има възвишения с толкова гъсто разположени едни до други стълбове, че неволно напомнят останки от древна галерия. Едни от тях са кухи и вътрешността им е запълнена със сива пясъчна маса.”
Колоните нямат основа и са буквално набучени в пясъка, откъдето идва и името им. До 1942г. природният феномен носи името Дикилиташ (превод от турски “побити камъни”). На площ от над 7 кв. км. са пръснати стотици цилиндрични варовикови блокове, обособени в 18 отделни групи. Някои от тях достигат височина до 5 – 7 метра, а дебелината им е 0,3 – 3м. Повечето от тях са кухи и запълнени с финия пясък наоколо. Фосилните находки определят тяхната възраст на около 50 млн. години. Някои от колоните носят имена като Самотникът, Малкият трон, Гъбата, Фонтанът, Камъкът на плодородието, Войникът, Камъкът на божествената любов, Сърцето, а в основата им са изрисувани бели букви на глаголица за по-лесно разпознаване.
Интересно е, че въпреки множеството научни изследвания, към днешна дата съществуват около 15 теории за формирането на уникалния природен феномен.
Според някои от версиите геоложкият феномен е образуван вследствие на изветряне, конкреция или инфилтрация. Някои учени допускат, че колоните може да са каменна гора или останки от коралови рифове, образували се тук преди милиони години, макар при проучванията корали да не са открити. Друга теория допуска, че Побитите камъни са дело на човешка ръка.
Още когато ги видях, ми заприличаха на хидротермални комини, образуващи се на дъното на морета и океани и от които излиза геотермална вода. Земите, върху които днес се намират Побитите камъни, преди милиони години са лежали на дъното на древното Лютеско море. След оттеглянето на водата му са останали три пласта – глина, пясък и варовик. Почти всички колони са с наклон от 82 градуса. Преди десетина години белгийският учен Ева де Бувер заявява, че последните му проучвания показват, че обектите са се образували на относително малка дълбочина в морето, около отвори с издигащи се обогатени с метан флуиди. Подобни колони екипът открива край бреговете на Дания (само че под вода). В тази среда процъфтяват анаеробни бактерии, хранещи се с метан, вследствие на което отделят цименто образуващо вещество, натрупващо се във височина около бълбукащите отвори на дъното. Установено е, че за формирането на 1 см. са нужни около 350г. Ново изследване открива останки от същите видове бактерии и сред колоните на Побитите камъни.
Какъвто и да е произходът на този природен феномен, безспорно е забележителен и привлича туристи от цял свят. Някои смятат, че мястото е една от най-силните енергийни зони в България, наред с Рупите. През 1995г. Побитите камъни са обявени за природна забележителност, а през 2002г. са категоризирани и като защитена местност.
Полезна информация:
Как да стигнете: Движейки се по автомагистрала Хемус в посока Варна, се отбива в дясно за с. Слънчево и Тополи. Следвайте табелите и ще се озовете на паркинга до информационния център край самото шосе.
Ниво на трудност: лека, подходяща за семейства с деца; без изграден достъп за детски или инвалидни колички;
Контакти: Регионален исторически музей – гр. Варна; Дирекция “Култура и духовно развитие”; 052/68 10 11; 052/68 10 13
Вход: възрастни – 3 лв.; ученици – 2 лв.; беседа – 20 лв.
Време: Ако се фокусирате в разглеждане само на централната група около информационния център, си отделете 30-60 мин.
Наблизо може да видите още: Музей на мозайките в гр. Девня
* Статията може да съдържа афилиейт линкове.
